"Къде е касовата бележка?" - попита жена ми. Погледнах умно и се замислих къде ли може да е наистина. Взех ли я или не... а, ето я, в задния джоб.

На "Гладстон", близо до кино "Комсомол" имаше лимонада. Бай Григор беше едър, червендалест здравеняк. В едрите му лапи чашите направо се губеха. Хващаше ги по две, обръщаше ги и ги натискаше върху специалните кранчета. Водата се завихряше в чашите, обхождаше ги отгоре до долу и се изнизваше. Бай Кольо ги плакнеше механично, без да гледа, с отдавна заучен похват, докато подхвърляше поредната шега. "Голяма или малка?". "Голяма, голяма, няма се излагаме, я". "Айде на голямата! Ти, малкия, голяма или малка...дванайсе стотинки". Пускаше стотинките в една кутия и обърсваше мокри ръце в бялата престилка.

Нямаше касови бележки. Опашка - да.

На отсрещния тротоар пък имаше малка хлебарничка, в която правеха чудни гевречета. По 5 стотинки. Опашка имаше винаги. През голямото междучасие класната питаше: "Кой ще иде за гевреци?". "Аз, аз, другарко!". То си бе едно малко приключение. Въоръжени с дрънкащи стотинки подтичвахме до хлебарничката. Лелката внимателно ги изброяваше и на един канап нанизваше топлите още гевречета. Вкусно.

След време пловдивските гевречета бяха заменени с "украински". Сладникави, студени, по 7 стотинки, централизирано снабдяване. Нареждане "отгоре". И да роптаеш и да не роптаеш - това е.

Не търсенето, а идеологията определяше пазара.

Пред кино "Комсомол" винаги имаше движение от хора. Едни четяха афишите, други питаха излизащите "Хубав ли е филма?", а трети просто се мотаеха.Пред касите почти винаги имаше опашка. Обикновено само една беше отворена. Имаше и още една, но тя беше за "избраните". Добър повод за мърморене, ама тихичко. Лелката пишеше и триеше билетчетата с молив и ядосано клатеше глава в отговор на въпроса: "Може ли по-нагоре?". Щастливците с билет правеха задължителен тур на втория етаж в сладкарницата за тулумбички с боза с или турско кафе. Повечето бяха млади двойки и ние, по-малките, оглеждахме скришом младите момичета, стиснали под ръка приятелите си. Не се говореше за политика, обсъждаха се последните срещи на пловдивските тимове. Приятелски, с шеги и закачки, а Бонев и Чико бяха уважавани от всички. Салонът обикновено беше препълнен и задушен. Дублираните места си бяха ежедневие и повод на строгата разпоредителка да се скара на някого. Ама на кого му пукаше - нали започваше филма, за когото си чакал седмица, че и две.

Такива ми ти работи.